"И ний сме дали нещо на света": Новите находки на Антон Оруш
Колекционерът представя ходещи роботи, игрова конзола, телефон с монети от 60-те и много други любопитни устройства
Знаете ли, че преди 30 години България успява да се превърне в трета космическа сила, че първа извършва подробни изследвания как растенията ще се държат в Космоса и дори е създала космическа оранжерия? Чували ли сте, че цифровата революция при калкулаторите започва именно у нас? Мнозина все още помнят, че у нас са се произвеждали компютри, но знаете ли, че българин има проект за цветен телевизор още през 1901 година?
Българите често забравяме историята си, а последствията от това рядко са добри. Днес ще ви срещнем с човека, който се бори да промени това.
Антон Оруш е колекционер, който събира историята на българската техника.
Той е на 29 години, работи в Университетската библиотека "Св. Климент Охридски" и е създател на най-голямата колекция в тази област. Автор на "Голяма книга за българската техника" - уникална книга, описваща техническите постижения на България. Експонатите на Оруш са вече над 500. При него има български апарати, произведени от самото начало на ХХ век до 90-те.
В колекцията му влизат както барометър от Царство България и първият български шредер от 70-те, така и уред за дистанционно предаване на електрокардиограми, опазвал живота на сърдечноболните у нас.
Оруш не държи знанията си заключени, а създава своеобразен онлайн музей и енциклопедия, достъпни за всички. Сайтът му Sandacite.BG е същинско хранилище на цялата технологична история на България.
В него Оруш публикува задълбочени статии за старите български устройства и техни снимки. С работата си колекционерът иска да събере историята на българската техника, за да я опази от забрава и унищожение.
Сега отново се срещаме с него, за да видим какво ново и любопитно е открил:
- Разбрахме, че наскоро при теб са попаднали нови и впечатляващи устройства, непознати за широката публика, но произведени тук, в България. Става дума за роботи, шофьорски симулатор, ТВ игри и още много други. Може ли да разкажеш повече за тях?
- Да, напоследък колекцията ми се попълни и с някои произведения на българската игрова електроника. Те ме изненадаха, защото досега не се бях замислял колко широко е бил развит точно този клон от нашата техника и колко интересни електронни играчки сме произвеждали. Радвам се, че вече имам възможност да ги публикувам.
Да започнем с цялата серия хуманоидни роботи, произвеждани във Фабриката за механизирани играчки в Силистра (там са правени също и колички и хеликоптери на батерии, каквито също имам в колекцията). Това е серията роботи Ро, която влиза в производство през първата половина на 80-те г. и има три модела - Ро 1, 2 и 3.
Освен тях намерих и отделен, по-голям робот - той е от фабрика "Детска радост"-София:
Както се вижда от по-горе, трите Ро имат разлики в дизайна на телата си, а отделно от това всеки един от 3-те модела има модификации с различни цветове на частите:
Функциите им обаче са идентични - ходят и движат ритмично ръце със светещи очи. За това, разбира се, черпят ток от батерии. А големият робот също така разполага с оръжие и щит! Знаем какво внимание отделя тогавашната култура на овладяването на Космоса и така разбираме защо на кутията си този робот е изобразен на фона на странна, непозната планета.
Ето и видео с главни герои - тези симпатични представители на българската игрова роботика:
Първите български телевизионни игри се появяват през 1976/77 г. и представляват симулатори на различни спортове - индивидуални и отборни - като двамата играчи играят с контролери. По този начин човек се превъплъщава в цял отбор по футбол, баскетбол, волейбол, хандбал, но също и в един тенисист! Прототипът на тези игри се нарича Турнир, а серийните модели - Гейм и Гейм 2. Произвеждани са в Толбухин, дн. Добрич. Те са предвидени да се включат към телевизори от типа на София 21, които тогава се предлагат на пазара. Интригуващата игра се показва на екрана:
И ето, че през 1978 г. в Института по радиоелектроника и технологии решават да вградят платката на телевизионната игра в цял телевизор и резултатът е София 23 - един изключително рядък български телевизор, който дълги години за мен имаше статут на полулегендарен. Полулегендарен, защото един-двама души се кълняха, че такъв модел съществува, и това беше. Преди години в списание се натъкнах на реклама на този телевизор, а ето, че преди около два месеца той попадна в ръцете ми! Можете да си представите как се почувствах, когато го пипнах. За мен цялата тази дейност е като пъзел - събираме отдавна разпиляния пъзел на българската техническа история.
Виждаме София 23 на горната снимка. Tелевизорът е с 61 см диагонал на екрана. На пръв поглед, никаква разлика с основния модел София 21. Обаче платката на играта се пада отвътре вдясно, а на дясната странѝца е контролният панел:
Там са например бутоните, от които се задава коя игра ще играем, и буксите за включване на игровите контролери. За да не остане и капка съмнение във фабричния произход на екземпляра, отвътре на самото шаси на телевизора е изписано: "С-23". Блок за комутация се грижи за управлението на двата режима на работа - гледане на телевизия и играене на игра.
През 1987 г. започва производството и на още едно изключително рядко нещо - друга игра, която обаче е изпитание за шофьорски умения. Виждаме я отдолу:
Успях да се сдобия с нея съвсем наскоро и след поставяне на батерии веднага я включих. Натиска се пусковият бутон и тук играчът става автомобилен шофьор. Екранът светва и се показва шосе с идващи срещуположни коли, които трябва да се избягват. Има и борчета, в които играчът може да се блъсне, както и в колите. От ръчката вдясно се променя скоростта, с която се движи нашият автомобил - от 20 до 80 км/ч - а от кормилото пред екрана можем да изменяме посоката на колата - отклонение вляво или вдясно. Колкото по-висока става скоростта, толкова по-голяма е опасността да се блъснем в нещо и ако го допуснем, играта отчита грешка.
Може да се направи пауза - знак за това е бензиноколонката - един вид шофьорът е спрял да зареди бензин. Тази българска електронна игра може да се използва като симулатор за обучение по шофьорски умения, а 4-те степени на увеличение на скоростта прекрасно съответстват на 4 равнища на трудност.
- От теб май чух и че България е произвеждала аркадни игри? Може ли нещо повече?
- Да, в края на 80-те в Обединени заводи за запаметяващи устройства Пловдив започва производството на автомата с аркадна игра ИЗОТ 127Д. Разполаган е в младежки клубове, дискотеки, хотели и почивни домове. Играта е тип екшън с доста стрелба, разиграва се на цветен монитор и се чуват съответните звуци, за да е по-вълнуваща, а играчът може да контролира колко да е силен звукът. Можете да местите своя персонаж в играта на екрана с лост, а има и клавиши, за да стреляте при нужда. По спомени на едно тогавашно дете, българската аркадна игра е работела с монети от 20 ст.
- В колекцията ти има множество компютри. Знаем, че България е заемала водещо място в новия за тогава сегмент на РС-тата. Използвали ли са се обаче компютри и във военното дело? Има ли такива български разработки?
- Компютри в българската армия са използвани и преди появата на персоналните. Преди тях навлизат големите машини от серията ЕС, които заемат цели стаи (само хард дискът на такава е голям колкото фризер) и по-малките от серията СМ, при които обаче един компютър също спокойно има размерите на холна секция.
С тяхна помощ и специализиран софтуер са изграждани автоматизирани системи за управление на радиолокационни съоръжения, на самолети, ракети и т.н.
С тях са изграждани и компютърни мрежи с предаване на данни от разстояние между отделните компютри или между компютър и терминал на краен потребител - телеобработка (използвана и в редица други области). Такъв терминал например е ИЗОТ СМ 1604.
Съществуват няколко многофункционални персонални компютъра (с разнообразно предназначение), използвани и в армията - като Правец`82. За тях също са писани специални програми - напр. за насочване на зенитен огън.
Някои Правец-и имат и специализирани военни версии, като напр. военният 8М от 1985 г.. Характерно за него е, че изчислителен блок, монитор и 2 бр. 5,25-инчови флопита са побрани в общ корпус, като извън него е само клавиатурата. Всеки екземпляр от този модел е изпитван на специални стендове и сурови условия, симулиращи влошена обстановка на работа - изключително високи или ниски температури, силни детонации, висока влажност на въздуха. Компютърът не е продаван свободно, а е разпращан по различните поделения на БНА по поръчка. Иначе характеристиките му са обичайните за Правец 8М - процесор Synertek 6502 1 MHz и Zilog Z80 4 MHz, оперативна памет 64 КВ, ROM 12 KB, няколко режима на работа на монитора (между които и 16-цветен), външна памет - касетофон - и 8 слота на дънната платка, предназначени за разширителни карти.
Друг специализиран военен компютър виждаме отгоре - това е ПУРЗ-210 от 1988 г., конструиран на основата на Правец 8Д от 1985. Това е пулт с 20 обучителни места за радиотелеграфисти, за което също е направен специален софтуер. Той позволява да се настроят параметрите на процеса и да се води обучението - да се укажат режим на работа, вид на текста. За всяко работно място на ПУРЗ-210 има светодиод, който показва дали се работи от даденото обучително място - дали оттам се предава или се приема. Текстът може да се разпечата и т.н.
- В предишното ни интервю ти сподели за първите фонокарти в България, но наскоро при теб е попаднало нещо още по-древно - уличен телефон с монети от началото на 60-те години на миналия век. Знаем ли нещо за цената на разговора?
- Този телефон е произвеждан в Завода за автоматика и телемеханика в София в началото на 60-те г. Не е най-старият уличен телефон, произвеждан в България, но досега български монетен изобщо нямах, което обяснява защо с такава страст търсех поне един такъв. Иначе обществени телефони у нас има още от 1912 г., само че те не са български, а от компанията Сименс.
Хронологически уличните телефони у нас работят първо с монети (вкл. като новата ми находка), после с жетони (тези апарати обаче са съветско производство) и едва след това с фонокарти.
Телефонът на снимката работи, както се вижда, с монета от 2 ст., като след пускането на една монета имаме неограничено време за разговор. За 1960-те г. 2 ст. не са били напълни нищожна сума, както днес. Цената е сметната по-скоро усреднено - напр. статистиката е показала, че някои хора говорят по 1, а други по 30 минути. Един мой приятел тогава е говорел по един час с приятелката си.
Българските монетни телефони са важна част от развитието на телекомуникационната ни индустрия
Снимка: Антон ОрушТелефони като този на снимката след това са заменени със съветските жетонни, които освен това са разположени и на по-голям брой места. Поради тази причина намирането на български монетен телефон е невероятно трудна задача - почти не са запазени вече - и затова много му се радвам.
А трябва да събираме и тях, още повече че и български конструктори имат пръст в усъвършенстването на монетните телефони. Такъв е инж. Димитър Сеизов, който през 1954 г. конструира и патентова нов тип уличен монетен телефон. При него конструкцията е опростена и съответно поевтинена, като индукционната бобина играе ролята и на касиращо и задържащо реле, а не както в дотогавашните монетни телефони - да са отделни части. Те отпадат от схемата, а каналът за монетите е направен на шарнир. След несъстоял се разговор, при закачане на слушалката той се разтваря на две части и така монетата се връща на телефониращия.
- Постиженията на България в тази сфера не свършват дотук. Оказва се, че още през 70-те сме имали телефон с електронна памет. Какви са били неговите способности и имало ли е износ в чужбина?
- Става дума за едно устройство, което ще допадне на хората с натоварено ежедневие и много телефонни разговори. Дори няколко секунди чакане тежат, когато човек знае колко много неща има да направи! Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът на набиране е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 - 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е чудесно удобство.
И ето на помощ идва т.н. Имефон. Той се появява през 1975 г. в софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик. Имефонът представлява съчетание на обикновен телефон и електронна памет. Ето как се използва тя.
Имефонът или АН-10 (съкратено от "автоматичен номеронабирател") няма традиционната за онези времена "шайба", а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо - буквално с едно натискане - да се набере номерът на търсения абонат.
Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.
Под абонатните бутони има и други клавиши - черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон.
Ето и как се запаметява нов номер. Натиска се за секунда бутонът С ("нулиране"), а сетне - пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.
За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, производство на Комбината по микроелектроника в Ботевград. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели - СМ 901, също ботевградска.
В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток, ако външното електрозахранване аварира. Така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч.
АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради - предимно такива с работа върху бюро - за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.
Имефонът е изнасян в огромни количества в бившия СССР и други страни от Източния блок.
- Веднъж беше казал, че в колекцията ти понякога влизат устройства, за които ти самият не си предполагал, че са произвеждани в България и си много щастлив да ги изследваш. Имаш ли сега нещо такова?
- Така е. Наскоро ме впечатли този интересен електромедицински уред с микропроцесорно управление - българска инфузионна помпа Прима 01 от 1991 г. Нарича се още перфузор. Чрез нея лекарят настройва времето и дебита за вливане на лекарствен разтвор в тялото на лежащоболен пациент.
Показаната тук помпа е от т.н. интравенозни (които вливат разтвора в кръвта на пациента), има собствен процесор и служебен софтуер и се програмира от сензорните бутони. Разтворът се намира в спринцовката. Например, указва се да се влеят 50 мл за 5 часа със скорост 10 мл/час. По този начин лекарите спестяват време и енергия от постоянното наблюдаване на процеса.
- Една от последните ти находки за пореден потвърждава, че родната индустрия винаги е мислела как да улесни домакините. Какъв е най-любопитният български уред в колекцията ти по тази тема?
- О, доста са, но напоследък ме впечатли този сушилник за дрехи, приличен на абсорбатор.
Сушилникът също се монтира на стена, но така, че към него да се присъедини един платнен калъф, който се разпъва - подобно на сглобяем текстилен гардероб. Прилича и на калъф за дрехи, но много по-широк - идеята е отвътре в калъфа като на закачалки да се окачат няколко дрехи, които ще се сушат чрез обдухване.
Вътре в корпуса си сушилникът има вентилатор и нагревател. На командното табло има 2 бутона за двете възможности - 1) само да обдухва дрехите с вентилатора и 2) да ги обдухва с топъл въздух (ако се включи и нагревателят). Отваря се капакът и изсушаването чрез проветряване започва. Калъфът е перфориран в дъното си, за да излиза издуханият от вентилатора въздух и да има циркулация. По този начин бързо се изсушават дрехите. След работа капакът се затваря и дрехосушилникът се прибира към стената. Този уред е произвеждан в Комбината за складова техника в Горна Оряховица от 1988 г.
Това са част от находките ми в последните няколко месеца. Толкова години вече и ми е все така интересно, затова ще продължавам да откривам нови и нови български устройства, защото има още много интересни неща, които чакат да бъдат разкрити.
НАЙ
Как да имаме вечен лиценз на Word, PowerPoint и Excel
25 години затвор за "Краля на криптото" Сам Банкман-Фрайд
Boeing увеличава производството на дронове
Ръстът в ИТ - мисията възможна
Командирът на първата пилотирана мисия на Boeing в космоса издава предупреждение
Кремъл предупреди собственика на "Телеграм" да внимава
25 години затвор за "Краля на криптото" Сам Банкман-Фрайд
Boeing увеличава производството на дронове
Командирът на първата пилотирана мисия на Boeing в космоса издава предупреждение
Глобалното затопляне обърква изчисляването на универсалното време