Ново проучване разкрива, че човешкото дишане също допринася за климатичните промени. Изследването е ръководено от д-р Никълъс Коуън, атмосферен физик в Британския център по екология и хидрология в Единбург.

"Издишаният човешки дъх може да съдържа малки, повишени концентрации на метан (CH4) и азотен оксид (N2O), като и двете допринасят за глобалното затопляне", казват Коуън и колегите му, цитирани от в. "Дейли Мейл".

"Бихме призовали към предпазливост при предположението, че емисиите от хора са незначителни."

Както повечето от нас си спомнят от часовете по природни науки в училище, хората вдишват кислород и издишват въглероден диоксид.

Когато вдишваме, въздухът навлиза в белите дробове и кислородът от този въздух се движи към кръвта, докато въглеродният диоксид (CO2), отпадъчен газ, се движи от кръвта към белите дробове и се издишва.

При растенията е обратното; растенията използват CO2, за да създадат кислород като страничен продукт.

Човешкото издишане обаче съдържа и други парникови газове.

Метанът и азотният оксид във въздуха, издишан от британците, представляват до 0,1 процента от емисиите на парникови газове в Обединеното кралство, твърди екипът на д-р Коуън.

По думите му именно тези два газа са проблемът на човешкото издишане, защото дърветата абсорбират издишания СО2.

За целите на проучването изследователите са изследвали емисиите на метан и азотен оксид в човешкия дъх от 104 възрастни доброволци. Изследователите не успяха да открият никаква връзка между газовете в дъха и диетите на участниците.

Според британските учени нарастващото и застаряващо население на планетата е допринесло и пряко за климатичните промени дишането си.

В човешкото тяло газът метан се произвежда от микроорганизми, наречени метаногени, които колонизират нашия храносмилателен тракт.

Метанът преминава в кръвта и се пренася в белите дробове, където може да се издиша при издишване.

Междувременно бактериите в червата и устната кухина превръщат нитратите в храната и водата в азотен оксид, който също излиза в човешкия дъх.

Проучването е публикувано в списанието PLOS One.