Ракетният двигател никога не е бил достатъчно добър за изследване на по-отдалечените места на нашата Слънчева система, а доминацията му явно ще бъде разклатена през този век.

И докато огъването на време пространството остава само в полето на теорията, вече има доста подходящ кандидат за придвижване с висока скорост в междузвездното пространство.

Разработената от НАСА технология HERTS или Heliopause Electrostatic Rapid Transit System залага на използване на електрическо платно, съобщават от космическата агенция, цитирани от Лента и БТА.

Оптимистичните оценки показват, че с него автоматична междупланетна станция може да достигне за 10 години до хелиопаузата или границата на Слънчевата система - мястото, където не може да бъде различен слънчевият вятър от междузвездния.

Концепцията за слънчевия платноход се основава на идеите, предложени от д-р Пеки Янхунен от Финския метеорологичен институт. С изпитанията на технологията се занимава екипът на д-р Брус Уигман от космическия център "Маршал" на НАСА.

Припомняме, че пез 2012 г. космическият апарат "Вояджър 1" стана първият, пресякъл хелиопаузата и достигнал междузвездното пространство, а за това му бяха необходими почти 35 години.

С електрическо платно това разстояние от 121 астрономически единици би трябвало да бъде изминато за по-малко от 10 години.

Първоначалната скорост на апарат задвижван с HERTS ще е малка, но само за няколко месеци ще стане около 100-150 км/с или между 360 000 и 540 000 км/ч.

Технологията е реално постижима и може да бъде изпробвана за пръв път в космоса около 2030 година, смятат от НАСА.

Любопитно е, че HERTS ще използва не точно платно, а около 20 тънки алуминиеви жици - всяка с дебелина 1 мм, но с дължина от 20 километра. Заедно те ще формират кръг, а задвижването ще става благодарение на взаимодействието на протоните идващи от Слънцето с позитивно заредените жици на апарата.

Слънцето изпуска протони и електрони, които се движат с 400 до 750 км/сек.

Подобна е и концепцията за лазерното или светлинно платно, които използват големи платна със силни отразителни способности, за своето задвижване.

Технологията обаче изисква платната да са с доста голяма повърхност, за да може да се развият необходимите скорости.

Интересен факт е, че за тези "междузвездни платна" се говори още от средата на 19-ти век, а Жул Верн е първият предположил, че пътуването до другите планети в нашата система, ще се осъществява с апарати задвижвани от светлина и електричество.

В началото на 20-ти век пионерите в космическите изследвания Фридрих Цандер и Константин Циолковски описват технологията, в която огромни разпънати в космоса тънки огледални повърхности ще използват налягането натрупано от слънчевата светлина за междупланетни пътешествие.

Изпращаме сонда до най-близката звезда с Лазерно платно >> >> >>