Как са се формирали луните на Марс
Апокалиптичен за Червената планета сблъсък е довел до създаването на луните на Марс
Обратно в новинатаКоментари - Как са се формирали луните на Марс | IT.dir.bg
Коментари
Нека да помислим какво става когато две скалисти тела се сблъскат? Слепват ли се или се разрушават на фрагмети при такъв удар, след което според модела на натуралистите отново започват да трупат маса във въображаемият прото облак, докато отново се слъскат и така до безкрай. Когато ви кажат че с компютърнерн модел са симулирали някакъв физичен процес това все още нищо не значи, защото ние не знаем математическият модел на такава симулация. Дали изобщо е съобразен със всички физически закони и дали първоначалните условия заложени в него са възможни изобщо. Дали не са добавили допълнителна виртуална маса като тъмната материя. Мен ме интересува от къде се появиха скалистите спътници кръжащи около газовите гиганти в слънчевата система? Не трябваше ли скалистите планети и спътници да се намират по-близо до гравтационният център на слънчевата система според модела на натуралистите. Чудя се и защо планетите са толкова различни по структура и химичен състав след като са се били формирали от хомогенен газов облак.
И кои точно данни сочат това?
През 1960 година изследователите Михаил Васин и Александър Щербаков, изучавайки някои характеристики на нашия спътник, стигнали до мисълта, че той може да има изкуствен произход. Отчитайки размера и дълбочината на лунните кратери, образуващи се при бомбардировка, те предположили, че кората на Луната може да е направена от титан с дебелина, по оценка на съветските учени, от 32 километра. „Когато за първи път попаднах на шокиращата съветска теория, обясняваща природата на Луната, бях потресен – пише американският изследовател Дон Уилсън. – Първоначално това ми се стори невероятно и, естествено, я отхвърлих. Когато нашите експедиции „Аполо“ носеха все повече и повече факти, потвърждаващи съветската теория, бях принуден да я приема.“
ривържениците на теорията за „изкуствена Луна“ са обърнали внимание на доста високото съотношение на масата на спътника към масата на Земята: 1:81, което не е характерно за спътниците на другите планети в Слънчевата система. По-високи са показателите само на Плутон и Харон, макар че Плутон не се смята за пълноценна планета. Любопитни са сравненията между размерите на спътниците. Например по-големият спътник на Марс – Фобос, в диаметър не превишава 20 км, докато при Луната този показател е 3560 км. Впрочем именно този размер на Луната, който за земния наблюдател съвпада с диаметъра на Слънцето, ни позволява периодично да виждаме слънчеви затъмнения.
Интересен е и фактът, че гравитационното привличане на Луната се явява нееднородно. Екипажът на „Аполо 8“, облитайки спътника, е отбелязал, че гравитацията на Луната има резки аномалии – в някои места тя „по тайнствен начин се усилва“. Като обърнал внимание на данните от американския екипаж (които били засекретени), а също на ниската плътност на спътника, ядреният инженер Уилям Брайън през 1982 година заявил, че „Луната е куха и сравнително твърда“. Редица по-късни изследвания позволили на учения да предположи, че тази кухост е изкуствена.
